Да поговорим за онова, за което никой не иска да говори – признанието, че животът е скапан, а ние сме още по-скапани, задето се опитваме да си го направим хубав и стойностен – нещо, което се оказва, че е напълно невъзможно, но ние сме твърде глупави и разбираме това твърде късно, чак след като отдавна вече сме изгубили всичкото си време на света и сме съсипали всичките си листове хартия в писане на абсолютно грешни чернови.

В различните езици има много изрази, означаващи „изгубена кауза”, но всички те звучат еднакво обезкуражаващо и тъжно. Облягайки се върху многобройните и трудно забравими изразни средства на черния хумор, всеки един от нас би могъл да опише твърде критичното и неприятно положение по страхотни начини, пращящи от художествена стойност. И уродливост. А смисълът винаги би бил един и същ – с нещо красиво да се опакова нещо грозно – а това е един от най-старите трикове на природата. С други думи – по шекспировски описателно, но всъщност – грозно, толкова грозно, колкото очакваме да бъде нещо, което е съвсем реално и истинско, и от което просто няма как да избягаме, дори ако се опитаме да се хвърлим от някой мост или се самоподпалим в стая, натъпкана с въглероден оксид.

Въображението понякога далеч не е достатъчно, за да се откъсне човек от цялата тази мизерия на пълното безсмислие на личните си гротескни опити да постигне нещо значимо. Трябва си и търпение. Но при положение, че още утре някой трамвай би излязъл от релсите си специално, за да те блъсне, къде ти изобщо ще си и мислиш да си позволиш подобен лукс като търпение?!

Хм, има хора, които са задоволително хитри и по този начин успяват да се спасят от гняста. Но те не пръскат задоволИТЕЛство навред, напротив – само ти тикат в очите своя късмет ли е, успех ли, и те оставят да се давиш в собствените си секрети. Е, това трябва да те прави горд – все пак си съвсем самостоятелен и независим и никой, абсолютно никой, не ти е помагал – с други думи със собствените си усилия си си постигнал този гигантски провал; и никой не може да ти го отнеме. Колкото и да се опитваш да го пробутваш насам и натам.

Толкова сме жалки. А от по-голямо разстояние изглеждаме напълно безлични и безтегловни – само точки, които гъмжат и се движат напред-назад, които се навират по разни дупки и на които на свой ред им го навират по дупките. Макар че последното хич не звучи зле и вероятно тези хора не са чак толкова нещастни…

Но когато човек се бори за собственото си благосъстояние, когато щедро раздава от усилията си и работи непрекъснато, все ще се намери нещо, което да го спъне и да натика главата му в калта. Това си е закон. Рано или късно неминуемо получаваш я шамар в лицето, я ритник в гъза.

Но когато те накарат да излижеш мазната храчка на провала от асфалта на собственото си самопрезрение, тогава вече става страшно. Толкова, че чак гнусно.

Разбира се, има типове, за които гнусното е забавно. Всякакви ментално изкривени хора, с абсолютно девиантно поведение, неотговарящо на нито един вид картотекирана до този момент лудост… после ходи да търсиш ваксини и противоотрови – невъзможно е. Та на тези типове вероятно им харесва да лижат и да им стъпват върху мозъците, и вместо да предприемат нещо, те стоят и се наслаждават на болката и унижението. Изроди.

Сега, някой по-мъдър човек от мен би казал, че всичко това зависи от коя страна на бариерата живееш ти. Но според мен това не е така, защото, както вече казах, всеобщ и всевалиден закон е, че както ти се гавриш с другите, така и другите ще се изгаврят с теб. Това звучи справедливо, но , както всички знаем, ние живеем в един напълно безсправедлив свят, така че всъщност понякога този закон не е чак толкова верен. Това са редки случаи, миниатюрни изключенийца, но ги има, и те подяждат системата като гнусни тлъсти червеи, ръфащи ненаситно от сочното месо на ябълката. Така че това, че ти, веднъж попаднал неизгодната позиция тип „наведи-се-още-по-ниско”, съвсем не означава, че някой ден и ти ще успееш да накараш някой друг да се наведе още по-ниско пред теб.

Затова е хубаво човек да може да бяга! Да избегне капаните, заложени така умело от житейската мрежа, наречена „съдба”, да избегне неприятните и тъпи лицемери, които се водят негови приятели, да избяга и от псувните, запратени по него подобно на хиляди жални молитви, запратени към Бога. Ако си издръжлив, ще избягаш. Ако си смел, ще останеш и ще се опиташ да се пребориш. Ако си уникален, ще успееш да се пребориш. А ако си пълен идиот, ще те смажат и от теб ще остане само едно мокро петно, състоящо се от две сплескани очи и смазани кости. Ако обичаш болката и искаш да заприличаш на урод, лягай на пода и чакай. А ако си пресметлив урод, ще започнеш да печелиш пари от отблъскващия си външен вид. Психопат.

Така де, знам, че всичко това звучи гадно. Чак на мен ми призля, но съм по-склонна да смятам, че това се дължи на тихо бълбукащия в мозъка ми махмулук, който днес цял ден бавно се опитва да ме довърши. От него не мога да свърша нищо полезно – оставете, че съм си некадърна по природа, но просто и тая гадост ми дойде в повече. То да ми дойде, ама да ми дойде отгоре, тогава ще е по-добре, а най окей би ми било, ако ми дойде отзад. Е да, ама не.

В такъв случай, майната ви на всичките. Дано никой никога да не ви го начука отзад. Дано се молите за това, а то никога  не стане. Бъдете Сизифовци и умрете от непосилния нагон, който ви кара да искате „само един път”, а после – „още и още”.

Ако прекара един ден в истинска, дива борба за оцеляване, човек започва да забравя изисканите си обноски и започва да се държи като един достойно тъп нискоинтелигентен и зле платен шофьор на такси. Тогава открива неподозирани неща – красотата на богатата палитра произведения на изкуството псувни, очарованието на ударилия дъното селски манталитет и дори естетическата наслада от грубиянщината и отвратително високото, непокрито с нищо самочувствие, покриващо за сметка на това половината свят плюс части от Луната. После как да си се сърдим помежду си, като знаем на каква висока цена сме успели да легнем спокойни – но не подути и изстинали, а топлички и доволни, на уютно и мекичко. Вие вярвате ли си? Сто процента с вашия късмет леглото ще е студено, чаршафите – мокри и пропити от вчерашната ви пот, защото цяла нощ сте се мятали в безумни кошмари, понеже сте долни бедняци без чувство за чест и достойнство, каквото се изисква, за да врътнеш кранчето и хубавото да излезе през мръсните тръби и да се просмуче в застоелия въздух около вас, както и в застоелите ви пори, от които не излиза нищо друго, освен отчаяние, мухлясало самосъжаление и самосъжалителен мухъл.

Какво казах?

Понякога е истинско щастие човек сам да не разбира себе си. Иначе лично аз не бих изкарала и ден.

Едно време човек се напиваше, за да забрави. Сега, когато вече нищо не е толкова лесно, той трябва да забрави, за да се напие. Странни кръговрати се наблюдават тук, всичко си смени мястото и е толкова болезнено асиметрично, че чак белите дробове и бъбреците ме заболяват от усилието да проумея защо, аджеба, всичко е толкова изкривено.

Лудост би било да се опитвам да разгадавам тайните на Вселената, затова не се и опитвам. Но това не ми пречи да ги псувам, нали?

И то не от страх от неизвестното. А именно, че най-голям страх ме хваща не от друго, а от знаенето. Уж казват – по-добре истината, но всъщност има и някои наистина хубави заблуди, с които си заслужава човек да живее. Например, че някой ден ще преуспее в образованието. Или че няма да умре сам и изоставен в някоя канавка, или че ще си намери красива половинка с много ум в главата и сръчност в ръцете. Еми… не очаквайте от мен да ви кажа нещо по-различно от „стига глупости – вие сте пълна скръб във всичко, което вършите, защото то върши вас повече, отколкото вие него… ходи обяснявай на подобни нещастници колко са смотани и наивни да вярват във възможностите си! Но нищо, животът ще ги научи. Те му чукат, за да им отвори, а той им отваря, за да им го начука” .

Мисля, че няма достатъчно силна цензура на света, която да направи нещо свястно от този пост. Но той е само резултат от едно тежко всекидневие, изпълнено с трудности, злост и подигравки. Човек ще си каже, че сигурно би трябвало да се самоубия. Но всъщност на мен ми харесва да наричам нещата с гнусните им имена – все пак нищо не знам и нищо не разбирам, не съм от тук и съм за малко. Няма да помня и дума от онова, което съм написала, но пък за сметка на това на вас ще ви е гадно от прочетеното и то ще остане в съзнанието ви като най-лайняния пост, писан някога.

Но не винете мен, винете въображението ми, или по-скоро може би твърде грешната асимилация на случващото се около мен; вероятно съм забравила ,че всяка батерия има плюс и минус, а още по-вероятно е да съм решила, че днес ще се гавря със себе си и всички останали, просто защото ми е скучно и търся върху кого да излея сарказма, който всъщност представлява една изстрадана мъка, породена от факта, че все още не мога да схвана как да построявам правилно схемата от закона на Хес за по-сложните реакции, както и от това, че изобщо не ми е ясно за какво, по дяволите, ми е да знам какво е конструктор и деструктор в програмирането.