Да поговорим за онова, за което никой не иска да говори – признанието, че животът е скапан, а ние сме още по-скапани, задето се опитваме да си го направим хубав и стойностен – нещо, което се оказва, че е напълно невъзможно, но ние сме твърде глупави и разбираме това твърде късно, чак след като отдавна вече сме изгубили всичкото си време на света и сме съсипали всичките си листове хартия в писане на абсолютно грешни чернови.

В различните езици има много изрази, означаващи „изгубена кауза”, но всички те звучат еднакво обезкуражаващо и тъжно. Облягайки се върху многобройните и трудно забравими изразни средства на черния хумор, всеки един от нас би могъл да опише твърде критичното и неприятно положение по страхотни начини, пращящи от художествена стойност. И уродливост. А смисълът винаги би бил един и същ – с нещо красиво да се опакова нещо грозно – а това е един от най-старите трикове на природата. С други думи – по шекспировски описателно, но всъщност – грозно, толкова грозно, колкото очакваме да бъде нещо, което е съвсем реално и истинско, и от което просто няма как да избягаме, дори ако се опитаме да се хвърлим от някой мост или се самоподпалим в стая, натъпкана с въглероден оксид.

Въображението понякога далеч не е достатъчно, за да се откъсне човек от цялата тази мизерия на пълното безсмислие на личните си гротескни опити да постигне нещо значимо. Трябва си и търпение. Но при положение, че още утре някой трамвай би излязъл от релсите си специално, за да те блъсне, къде ти изобщо ще си и мислиш да си позволиш подобен лукс като търпение?!

Хм, има хора, които са задоволително хитри и по този начин успяват да се спасят от гняста. Но те не пръскат задоволИТЕЛство навред, напротив – само ти тикат в очите своя късмет ли е, успех ли, и те оставят да се давиш в собствените си секрети. Е, това трябва да те прави горд – все пак си съвсем самостоятелен и независим и никой, абсолютно никой, не ти е помагал – с други думи със собствените си усилия си си постигнал този гигантски провал; и никой не може да ти го отнеме. Колкото и да се опитваш да го пробутваш насам и натам.

Толкова сме жалки. А от по-голямо разстояние изглеждаме напълно безлични и безтегловни – само точки, които гъмжат и се движат напред-назад, които се навират по разни дупки и на които на свой ред им го навират по дупките. Макар че последното хич не звучи зле и вероятно тези хора не са чак толкова нещастни…

Но когато човек се бори за собственото си благосъстояние, когато щедро раздава от усилията си и работи непрекъснато, все ще се намери нещо, което да го спъне и да натика главата му в калта. Това си е закон. Рано или късно неминуемо получаваш я шамар в лицето, я ритник в гъза.

Но когато те накарат да излижеш мазната храчка на провала от асфалта на собственото си самопрезрение, тогава вече става страшно. Толкова, че чак гнусно.

Разбира се, има типове, за които гнусното е забавно. Всякакви ментално изкривени хора, с абсолютно девиантно поведение, неотговарящо на нито един вид картотекирана до този момент лудост… после ходи да търсиш ваксини и противоотрови – невъзможно е. Та на тези типове вероятно им харесва да лижат и да им стъпват върху мозъците, и вместо да предприемат нещо, те стоят и се наслаждават на болката и унижението. Изроди.

Сега, някой по-мъдър човек от мен би казал, че всичко това зависи от коя страна на бариерата живееш ти. Но според мен това не е така, защото, както вече казах, всеобщ и всевалиден закон е, че както ти се гавриш с другите, така и другите ще се изгаврят с теб. Това звучи справедливо, но , както всички знаем, ние живеем в един напълно безсправедлив свят, така че всъщност понякога този закон не е чак толкова верен. Това са редки случаи, миниатюрни изключенийца, но ги има, и те подяждат системата като гнусни тлъсти червеи, ръфащи ненаситно от сочното месо на ябълката. Така че това, че ти, веднъж попаднал неизгодната позиция тип „наведи-се-още-по-ниско”, съвсем не означава, че някой ден и ти ще успееш да накараш някой друг да се наведе още по-ниско пред теб.

Затова е хубаво човек да може да бяга! Да избегне капаните, заложени така умело от житейската мрежа, наречена „съдба”, да избегне неприятните и тъпи лицемери, които се водят негови приятели, да избяга и от псувните, запратени по него подобно на хиляди жални молитви, запратени към Бога. Ако си издръжлив, ще избягаш. Ако си смел, ще останеш и ще се опиташ да се пребориш. Ако си уникален, ще успееш да се пребориш. А ако си пълен идиот, ще те смажат и от теб ще остане само едно мокро петно, състоящо се от две сплескани очи и смазани кости. Ако обичаш болката и искаш да заприличаш на урод, лягай на пода и чакай. А ако си пресметлив урод, ще започнеш да печелиш пари от отблъскващия си външен вид. Психопат.

Така де, знам, че всичко това звучи гадно. Чак на мен ми призля, но съм по-склонна да смятам, че това се дължи на тихо бълбукащия в мозъка ми махмулук, който днес цял ден бавно се опитва да ме довърши. От него не мога да свърша нищо полезно – оставете, че съм си некадърна по природа, но просто и тая гадост ми дойде в повече. То да ми дойде, ама да ми дойде отгоре, тогава ще е по-добре, а най окей би ми било, ако ми дойде отзад. Е да, ама не.

В такъв случай, майната ви на всичките. Дано никой никога да не ви го начука отзад. Дано се молите за това, а то никога  не стане. Бъдете Сизифовци и умрете от непосилния нагон, който ви кара да искате „само един път”, а после – „още и още”.

Ако прекара един ден в истинска, дива борба за оцеляване, човек започва да забравя изисканите си обноски и започва да се държи като един достойно тъп нискоинтелигентен и зле платен шофьор на такси. Тогава открива неподозирани неща – красотата на богатата палитра произведения на изкуството псувни, очарованието на ударилия дъното селски манталитет и дори естетическата наслада от грубиянщината и отвратително високото, непокрито с нищо самочувствие, покриващо за сметка на това половината свят плюс части от Луната. После как да си се сърдим помежду си, като знаем на каква висока цена сме успели да легнем спокойни – но не подути и изстинали, а топлички и доволни, на уютно и мекичко. Вие вярвате ли си? Сто процента с вашия късмет леглото ще е студено, чаршафите – мокри и пропити от вчерашната ви пот, защото цяла нощ сте се мятали в безумни кошмари, понеже сте долни бедняци без чувство за чест и достойнство, каквото се изисква, за да врътнеш кранчето и хубавото да излезе през мръсните тръби и да се просмуче в застоелия въздух около вас, както и в застоелите ви пори, от които не излиза нищо друго, освен отчаяние, мухлясало самосъжаление и самосъжалителен мухъл.

Какво казах?

Понякога е истинско щастие човек сам да не разбира себе си. Иначе лично аз не бих изкарала и ден.

Едно време човек се напиваше, за да забрави. Сега, когато вече нищо не е толкова лесно, той трябва да забрави, за да се напие. Странни кръговрати се наблюдават тук, всичко си смени мястото и е толкова болезнено асиметрично, че чак белите дробове и бъбреците ме заболяват от усилието да проумея защо, аджеба, всичко е толкова изкривено.

Лудост би било да се опитвам да разгадавам тайните на Вселената, затова не се и опитвам. Но това не ми пречи да ги псувам, нали?

И то не от страх от неизвестното. А именно, че най-голям страх ме хваща не от друго, а от знаенето. Уж казват – по-добре истината, но всъщност има и някои наистина хубави заблуди, с които си заслужава човек да живее. Например, че някой ден ще преуспее в образованието. Или че няма да умре сам и изоставен в някоя канавка, или че ще си намери красива половинка с много ум в главата и сръчност в ръцете. Еми… не очаквайте от мен да ви кажа нещо по-различно от „стига глупости – вие сте пълна скръб във всичко, което вършите, защото то върши вас повече, отколкото вие него… ходи обяснявай на подобни нещастници колко са смотани и наивни да вярват във възможностите си! Но нищо, животът ще ги научи. Те му чукат, за да им отвори, а той им отваря, за да им го начука” .

Мисля, че няма достатъчно силна цензура на света, която да направи нещо свястно от този пост. Но той е само резултат от едно тежко всекидневие, изпълнено с трудности, злост и подигравки. Човек ще си каже, че сигурно би трябвало да се самоубия. Но всъщност на мен ми харесва да наричам нещата с гнусните им имена – все пак нищо не знам и нищо не разбирам, не съм от тук и съм за малко. Няма да помня и дума от онова, което съм написала, но пък за сметка на това на вас ще ви е гадно от прочетеното и то ще остане в съзнанието ви като най-лайняния пост, писан някога.

Но не винете мен, винете въображението ми, или по-скоро може би твърде грешната асимилация на случващото се около мен; вероятно съм забравила ,че всяка батерия има плюс и минус, а още по-вероятно е да съм решила, че днес ще се гавря със себе си и всички останали, просто защото ми е скучно и търся върху кого да излея сарказма, който всъщност представлява една изстрадана мъка, породена от факта, че все още не мога да схвана как да построявам правилно схемата от закона на Хес за по-сложните реакции, както и от това, че изобщо не ми е ясно за какво, по дяволите, ми е да знам какво е конструктор и деструктор в програмирането.

Събота сутрин.

Ще доживея ли да се събуждам в нормален вид? Миналата седмица бяха синини. Днес са белези от коприва. Какво ли ще е следващия път?

Мама ми е подредила бюрото. Вече се вижда какво е, но това няма да е задълго, защото аз го разбутах  отново. Поне има място за чашите с горещо кафе и студен портокалов сок. В немощния си опит да се освестя по-бързо, се тъпча с какво ли не, а нищо не помага, но в момента и без това съм почти ОК. Само главата леко ми тежи, може би от спомени. Или от липсата им. Хаха.

Не е честно. През повечето време НЯМАМ време, затова в петък и събота се чудя къде по-напред да отида и с кого да се видя. Вчера за краткото време от 8 часа бях на четири различни места (две от тях градинки) и беше лудница.

Току що дядо ми ми донесе закуската. Неговите сандвичи са най-вкусните на света. А аз съм наистина много разглезена. Е, случва се да ми скъсат нервите и тогава не ми е забавно, но иначе са прекрасни родители. Пълни с грешки – техните си, собствени лични грешки и падения – но мисля, че любовта им към мен е най-чистото и неопорочено чувство, което човекът като цяло е способен да изпитва.

Ммм, след закуската идва обедът, а след него – следобедното кафе. Обичам съботите.

Тогава се социализирам.

Разбира се ще си отделя време и малко да си поблъскам  главата върху закона на Хес (не Рудолф Хес, за съжаление) и върху някои други университетски задължения. Висшите ми цели изискват висша подготовка. Както и да си изчистя мозъка от „Цар Плъх”, защото книгата беше много тегава. Страхотна и уникална по сюжет, но много тежка.

По същество ние сме изградени от безстрастни молекули, но аз не вярвам в това. Иначе не бих могла да си обясня защо преди време се скарах на един преподавател, че нищо не разбирам от предмета му. Тогава излях доста страст върху него.

Хубаво е човек да е емоционален. Моментната истерия също е полезна, защото разтоварва. И това да показваш отношение към нещо, изобщо не означава да се „филмираш”. Казвам го, за който не го знае.

Ох, че вкусно кафе.

Замислял ли се е някой, колко сложен е всъщност животът? Тази необозрима и неизмерима смес от време и материя…*

От философска гледна точка това може би не е точно така. Но науката представя съвсем различен поглед върху нещата.

И колкото и да се опитваме да опростяваме нещата, действителността е съвсем различна. На думи това не звучи толкова плашещо, но числата и логиката говорят друго.

Логика… кое е логичното, от гледна точка на обичайното? Не знам. Никой нормален средностатистически човек не си задава тези въпроси рано сутрин. Но за онези, за които сутринта започва малко по-рано, положението е с една идея по-не така, въпреки че от тази постоянна опозиция вече ми е омръзнало. За мое успокоение тъй като все пак има различни типове хора, има и различни типове мислене.

В чувствата няма логика. В тях няма нищо съществено, нищо, което да може да се види или пипне, дори не могат да се наблюдават непряко. Вижда се само резултатът от тяхното съществуване. Самият процес на изтичането им е невидим. Дали изтичат изобщо? Би трябвало, иначе всички щяхме да обичаме , да мразим и т.н само себе си. А под каква форма изтичат – като снопове кръгли частички или като потоци от тънки нишки – никой не знае… а къде е логиката в незнаенето?

Може би затова философската гледна точка е по-удобна. Предоставя по-лесен начин на съ- и преживяване. Тя не се интересува от онова, което би трябвало да е,защото еди-какво си, а от онова, което просто е.

Колко лесно изглежда всичко така, нали?

И то е.

Или по-скоро, може да бъде.

Отново въпрос на чисто лична нагласа.

Да, ама понякога всичко рухва – заблудата, че трудно няма, се сгромолясва с трясък до Бога върху всички ни, и дори алкохолът не може да заличи тежките мисли от съзнанията на бедните хорица, които са направили грешката да се позамислят върху скритата и по-зловеща страна на нещата.

Но обратният момент на осъзнаване, че всъщност с подходящото приближение сложните неща могат да се направят прости, води до едно своеобразно прераждане и лекота на духа, от там следва експоненциално нарастващ емоционален и умствен подем и по този начин се отбелязва положителен екстремум в развитието на човека. И тогава той си казва „по дяволите трудностите, нищо не е вечно – нито щастието, но и нито нещастието”, което само по себе си е доста успокояваща мисъл. Много по-силна тежест има „няма вечно нещастие”, отколкото „няма вечно щастие”, понеже първото е waаy too scary.

Нищо в природата не се губи. Всичко е поредица от плюсове и минуси. Понякога минусите може само да изглеждат такива, а всъщност са тирета. А някои достатъчно интелигентни хора успяват да направят от два минуса един плюс. Мечтая за такова майсторство. Или съобразителност, то едното идва от другото.

Но щом нищо не се губи, какво се намира?

Може би всичко е просто постоянно преоткриване. Вървим по един и същи път при различни обстоятелства и достигаме до една и съща крайна точка с различни резултати.

Физически и емоционално.

Лошото е, че време за спиране няма. Никой не може да изключи времето, нито да изтрие материята.

Спирките на градския транспорт са сложени там просто за заблуда. За лично успокоение.

Но независимо от това колко сложно или елементарно е всичко, и че нищо не може да бъде прекъснато, все пак има едно изключение, и това изключение е мисълта. Мисълта се контролира от мозъка, а мозъкът – от разположението на духа и начина на възприемане. А и пет минути изгубено време са доста примлива цена за пет мунити пълно спокойствие, нали?

Have a nice day.

*Заглавието ми няма нищо общо с този пост. На кого му пука изобщо?

]]> http://judysays.wordpress.com/2009/11/13/stanadrd-enthalpy-of-combustion/feed/ 0 Judy http://judysays.wordpress.com/2009/11/11/introgoing/ http://judysays.wordpress.com/2009/11/11/introgoing/#comments Wed, 11 Nov 2009 17:39:35 +0000 Judy http://judysays.wordpress.com/?p=193 ]]>

Имало едно време една идеална сфера….

… а от последния път, в който съм писала нещо по-различно от лекции и формули изминаха толкова много часове, и сега всичко ми е идеално зацапано и размазано. Нищо не възприемам. Разсеяност… може би, но не точно. По-вероятен е изводът, че големите количества мисли очевидно се изразяват по-трудно…

Какво успя да се промени за три седмици? Повече, от онова, които има изобщо. Излишъци от имане, въртоп от събития. Сложни решения, сложни ситуации, сложни развръзки и тъп край… Всъщност краят все още не е дошъл. По подразбиране мислената  граница съвпада с коледната ваканция. Тогава също ще се случат много неща. А може и да не се случат. How unfair.

Началото беше преди неизброим брой сблъсъци на секундите от часовника. Честно казано вече нямам абсолютно никакъв спомен. От много време насам нито  виждам лица, нито чувам гласове. Мисля, че никога през живота си не съм била по-разсеяна, макар че по-точната дума би била погълната. Става дума за необходимостта от старта на самонадграждането. За съжаление точно в момента съм малко скептична по всички въпроси, но само времето ще покаже дали наистина от мен все пак става нещо, или не. Боклуци има колкото си щеш.

Самоопаковала съм се в абсолютна изолация. С изключения, почти цялото време от седмицата прекарвам напълно отделена от всичко. Почивам ли си? Не съм убедена, че е ползотворно. Просто умората е убийствена. От друга страна съм щастлива, защото не ми остава време  да мисля за всичко/и останало/и. Само дето вчера се замислих. И в момента това не води до нищо добро.

Да се надяваме, че левитацията ми около теорията за палиативността на всичко материално и нематериално, ще се окаже съвсем краткотрайна.

Впрочем бях казала, че понякога почти не осцилирам. И точно в този миг наистина съм съвсем спряла.

Искам да видя резултати. Намек, знак.

Чувствам се ма-а-алко безсмислено.

И все пак било яко да ставаш в 5,30 сутрин. И още нещо – от време на време си трябва едно силно пребиване по стълбите. Все пак пиенето не остава без последици. Особено ако се прибереш половин час, преди да ти се наложи да станеш.

Дотук добре – или почти, при съвсем мъничко приближение. Само няколко милиметра… които в действителност могат да бъдат години.

Всичко е толкова мудно… квазистатиката на живота понякога може да бъде невероятно животоотнемаща.

Така че почивка няма. Или ще е едно, или ще е друго. Имаш два пътя, по които да го вършиш – или като ти харесва, или като не ти харесва. Вторият е кофти, така че гледай да ти харесва.

DECIDE. МAKE ΥΟUR CHOISE. AND THEN STAND UP FOR IT.
AT ALL COSTS.

Бъди и продължавай да оставаш себе си, защото ти си единственото, което имаш. Ако се браниш, прави го както трябва. Ако се плюеш, храчи се истински.

И идеалната сфера накрая се превърнала в деформирана, сгърчена амеба…

]]> http://judysays.wordpress.com/2009/11/11/introgoing/feed/ 0 Judy http://judysays.wordpress.com/2009/10/21/%d0%bd%d0%b5-%d0%bb%d0%b8%d0%bf%d1%81%d0%b0/ http://judysays.wordpress.com/2009/10/21/%d0%bd%d0%b5-%d0%bb%d0%b8%d0%bf%d1%81%d0%b0/#comments Wed, 21 Oct 2009 14:59:39 +0000 Judy http://judysays.wordpress.com/?p=190 ]]>

Чудесно… трудно е да се измисли подходящо заглавие, особено когато съдържанието липсва. Тези дни само липси около нас. Липси на хора, липси на време, липси на желание… ако сложим едно „е” отпред, би било различно. Но на кого ли му се занимава да си добавя буквички, които сами по себе си нямат абсолютно никакъв смисъл?

Е……………………………………………………………………………………………………………………..липса.

ЕЛИПСА ЕЛИПСА ЕЛИПСА

Не „липса”.

Не и Е-ЛИПСА.

ЕЛИПСА!

Ебати скучната дума.

Скучна като хората, дето я употребяват.

„липса” НЕ Е ДУМА! Това е състояние. Думата има философски смисъл, пълнеж и литературна стойност. Дори „елипса” не е дума, а нещо… никакво, ако се гледа от артистичната страна на нещата.

ПРИНЦИП НА ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНИТЕ ВРЪЗКИ МЕЖДУ 3-ТЕ ОСНОВНИ ЛИПСИ, СЛЕДВАЩИ ЛОГИЧЕСКИ ЕДНА ОТ ДРУГА:

1). Липса на човек – липсваш ми. Много. Най-страшното е ,че започвам да усещам тази липса на подсъзнателно ниво. Умората ме кара да действам механически. А подсъзнанието ми ще се пръсне от твоето отсъствие – то ме кара да бъда абстинентна и незадоволена, пълна, но празна и невъзприемаща от околната среда.

2). Липса на време – не смогвам с всичко; не мога да се наспя, да се наям, не мога да се движа даже. Спя по време на лекциите, спя в библиотеката, спя, докато вървя. Изглежда само нощем не спя. So lame.

3). Липса на желание – без физическото ти присъствие до мен, на което да се радвам, и без времето, през което да се радвам на присъствието ти в главата ми, как изобщо мога да имам желание за каквото и да било?

Още малко бележки под линия:
______________________________

Затворен контур от крива… елипса. Има ли дума „нелипса”? Сигурно, в четвъртото измерение. За съжаление сме твърде ограничени и живеем в твърде тесни пространствени и мисловни граници.

Да се върнем на другото… елипсата в сравнение с кръга е несъвършена… може би, защото е „тя”. Кой знае, лично аз не вярвам, че това е причината. Не си падам по сексистките шеги.

Ако в елипсата, в която няма ъгли, е такъв ад, представям си какво е в шестоъгълника. Блъскаш се в ъглите и се нанизваш на ъглополовящите им… брр…

Всъщност геометричното мислене далеч не ми е сила. Но имам страх от затворените пространства, наречени елипси, кръгове и квадрати, точно както се страхувам и от отворените безкрайности, наречени ЛИПСИ.

Извод:

„Липса” не е дума. Това е състояние, натресено ми от Вселената. И от теб.

Така че се връщай по-бързо, за да ми възвърнеш и времето, и желанието.

]]> http://judysays.wordpress.com/2009/10/21/%d0%bd%d0%b5-%d0%bb%d0%b8%d0%bf%d1%81%d0%b0/feed/ 0 Judy http://judysays.wordpress.com/2009/10/19/you-can-say-i-am-not-nice-that-im-walking-on-thin-ice-cause-i-ask/ http://judysays.wordpress.com/2009/10/19/you-can-say-i-am-not-nice-that-im-walking-on-thin-ice-cause-i-ask/#comments Mon, 19 Oct 2009 21:31:18 +0000 Judy http://judysays.wordpress.com/?p=184 ]]>

tell me why you are laughing
it makes me feel like i’m nothing

____________________________________________________________

(Въведение:)

Малко за това и малко за онова…

____________________________________________________________
За теб:

Ти си мираж. Сега си само слаби очертания. Мъгла, сянка, отпечатък, но дори отпечатък не си, защото не си деформирал материята, която те обгръща. Успя да деформираш само мен, и аз си останах изкривена и нещастна.

Защо ми даде онова, което дори не съм искала от теб, но за което в последствие бях готова да умра, ако не получавах навреме?

Защо ми наложи да чувствам, да опознавам и да разбирам, след като после изчезна, стопи се в далечината, замина, а с теб замина и онова мое старо и щастливо „аз”, което се усещаше желано и искано?

Хареса ли ти, че бях ТВ… т в о я. А харесва ли ти, че още съм? Или по-точно, че искам да бъда, въпреки че теб те няма… смешно е да искаш да принадлежиш на нещо, което вече не съществува. Може би дори шизофренично? Някакъв патологичен случай на нещо, на „вкопчване” в нещата, както явно е модерно да се изразяваме, точно както е модерно да впримчиш човека отсреща а после да го разкараш, понеже той вече се е поддал на влиянието ти и на неговата усмивка ти да отвърнеш със „сбогом. Беше хубаво, имаше привличане, но сега трябва да тръгвам, защото имам прекалено много работа”. Да ти еба майката.

За истината:

Трябвало да нацелувам бая жаби, преди да срещна принца. Но и да ги целувам, и да ги облизвам, и да ги смуча, резултатът е, че те се множат, а аз се смалявам, защото чезна от отчаяние, че принцът все не идва, докато такъв изобщо не съществува.

Десет жаби не са по-топли от една, нито са по-гнусни и по-лепкави от нея. Но те са десет, цели десет, дузина без две, всяка с по четири ципести крака, две големи оцъклени очи и по една грапава мазна кожа, плесната отгоре…

Глупости, празни приказки за възрастни, които само заблуждават…

За нас:

А когато ти се върнеш, аз вече съвсем няма да те помня… и ще се запознаем отново. Но този път може би аз ще ти кажа „не барай” много по-сериозно, отколкото го направих първия път, когато забравих какво съм имала предвид още щом го изричах с устни, понеже с очи говорех съвсем различно нещо. И ти разчете объркания код, изписан в погледа ми, а после натисна delete.

Предполагам, че като се видим пак, за мен ще бъдеш много по-малко и от жаба, но и много повече от човека, когото най-много искам да видя на света.

За мен:

АЗ съм капка дъжд – падайки на пода се разплисквам и разхвърчам на хиляди малки флуиди, които се оплитат в молекулите въздух и в последствие изчезват в безкрая.

Сама съм.

Аз съм капка вода, плъзгаща се по напукания лед, по нащърбената чаша. По разбитите пътеки на личното си самомнение и с всяка своя въздишка се самоизяждам. Аз съм мъничка осцилираща частица, която никога не спира да се върти бясно и да се блъска в стените, и която се скъсва да плаче след това.
И въпреки всичко понякога забавям движението си. И туптя едва-едва, и от мен едно по едно започват да се отронват всички щастливи чувства…

_____________________________________________________________________

За жабите:

Жабите обичат дъжда. А ти обичаш ли ме?
Ако изобщо ме помниш или по-точно ако ме помниш такава, каквато аз бих желала да ме помниш. Спомени… детски приказки за възрастни, с които да се топлиш през студените нощи и да преживяваш убийствените дни. Умирай и съжалявай за онова, което не е сега, това ти казват те. Какъв е смисълът от глупавите спомени, когато те си остават заключени в миналото, колкото и да се опитваш ръчкаш в ключалката ?

ИЗВОД: жабите не помнят и не могат да отварят врати.

Поправка: жабите не МОГАТ да помнят, защото НЕ ИСКАТ. Понеже са ТЪПИ. И грозни._____________________________________________________________________

(Лирическо отклонение 2:)

Съжалявам, някой ми е източил мозъка. В химикалките си имам вместо мастило, мозък. По електроуредите вместо ток, тече мозък. Мислите ми се разпилени навсякъде около мен, само не и в главата ми, където би трябвало да бъдат, и затова отдавна започнах да мисля с пръстите си, с погледа си, с движенията си. Опръсквам всички с мисълта си, а никой не забелязва.

Ами ако ги опръскам с кал, дали ще забележат разликата?____________________________________________________________________

Извод:

Жабите обичат калта.
Но аз не съм кал.
Значи не ме обичаш.____________________________________________________________________
И още за жабите и за нас, но не като цитат, а като обобщение…

Десет жаби не са по-топли от една… особено, ако са мъртви. За мен всичко е мъртво. Само аз съм жива и се нося из времевите и пространствените очертания без да зная накъде отивам, но вършейки всичко механично, без чувства, само с чист разум и от това изпитвам мрачно задоволство, понеже го правя за себе си. Не е като да се парфюмирам заради теб….

НОВСИЧКОТОВАНЯМАзначение. Ти не си жаба, аз не съм дъжд. Ние сме просто аз и ти, не такива ,каквито бяхме в онзи момент, не и такива, каквито ще бъдем при следващата ни среща. И обратно на приказката, щастливият ни край е далеч. Защото аз вече нямам нужда от щастието, което ТИ би могъл да ми дадеш.

____________________________________________________________________
И накрая, за същността, за най-големия проблем, който ме тормози…

Така, далеч от мен, е убийствено. И това е една от малкото ситуации, в която няма виновни… ако можех да те обвиня, щях да съм много по-щастлива.

Sun-day.

Неделя – време да си останеш у дома. Неделя означава почивка. От понеделник до петък прекарваш дните навсякъде другаде, само не и у дома. Търчиш по задачи тип „карта за градски транспорт” или „плащане на кабелната, защото утре е последният срок”, а останалото време прекарваш на работното си място. Само делничните вечери седиш у дома, но каква вечер е един час, когато се прибираш в осем и си лягаш в девет. В петък вечер – ако имаш сили и желание – излизаш на кръчма или дискотека. В повечето случаи обаче единственото, което искаш, е да се затвориш вкъщи и да си направиш домашна киновечер с вкусно висококачествено червено вино, в което да удавиш неприятните спомени от седмицата – провала на контролното, орязването от заплатата или скандала с колегите. В събота (ако не си се убил предната вечер) е ден за купони и излизане не по задължение. Събота е време за party face. И чак тогава идва неделя – времето за спокойствие и дълбок, здравословен сън. Тогава се отдаваш на къщната работа, сядаш да почетеш книга, което не влиза в конспекта на учебния ти план, преглеждаш какво дават по телевизията и всичко това става, докато телефонът ти мълчи, защото си го изключил, а звънецът на вратата не се обажда, защото дори да звъни ти не го чуваш, понеже си зает да си почиваш и тотално си игнорирал външния свят и всичко, свързано с него – от данъците до хората.

Що за недоразумение – имаш един-единствен ден от седмицата, през който да си починеш напълно, да рестартираш системата, да изпрахосмучеш умората и да облечеш чисти дрехи. Да измиеш косата си, да смениш лака, да подредиш чиниите и чашите, нахвърляни безразборно по рафтовете. Сутрешното кафе в началото на тези 24 (ок, 12) часа ти се вижда най-вкусното от всички сутрешни кафета, които си изпил в последните 6 дни, защото си го изпил седнал на кухненската маса, а не тичащ из различните краища на къщата, докато, с грим само на едното око и преса за коса, включена в контакта, си търсиш по-дебелото яке, което се оказва, че всъщност е прекалено тънко за сезона, затова се връщаш до стаята си, отваряш гардероба и избираш два други по-плътни пуловера, които обаче не отиват на панталоните ти, затова изгубваш още 10 ценни минути в мислене как да съчетаеш разумното с естетичното.

Глупости, ако нямаш сила – въобрази си, че имаш; ако нямаш желание, насили се да имаш; бори се със себе си, защото ако дори за миг само се разсееш, целият ти труд ще отиде на кино… но не където билетите са по 9 лева, а където за тях се плаща не с пари, а с време. Ако искаш да плюеш на времето, отделено в работа (тоест сълзи, пот, гняв и мъки) – направи си още няколко недели в седмицата. Ако ли не – дерзай.

За съжаление има седмици, в които може да се случи да няма неделя. Но пък винаги има понеделник. Мамка му.

Слава Богу времето тече постоянно и след 8 сутринта идва 8 вечерта. Само дето през това време заедно с минутите изтича и смисленото ти съществуване. Имам предвид, онова, което можеше да правиш, вместо да правиш онова, което правиш в действителност.

По едно време дори въображението ти изневерява и просто оставаш без грам сили да го въртиш и подканяш да задрасква реалността и да рисува приятни картини, и по инерция се движиш по наклонената плоскост на тук-и-сега-а-не-там-и-никога. Само че се движиш нагоре. А колкото по-нагоре отиваш, толкова по-гадни препятствия срещаш. И накрая забравяш, че изобщо съществува такова нещо като неделя, падаш от още по-високо и от удара те заболява още повече.

Вече не помня какво съм забравила, а и съм забравила, каквото съм помнила. Кой ти брои сцените и образите от миналото (дори „минало” тук да значи „вчера” ). Нямаш време да изсънуваш докрай някой сън, а ще имаш време да се връщаш назад… акуратността на спомените се стопява през процепите на собственото ти изтощение както кубче лед би се разтопило в горещия ти чай. Ароматите, докосванията и изобщо всичко физическо започва да губи значението си, превръща се в нещо метафизично, а познатото става непознато, или по-скоро – никога непознавано… и ти си ОК с това, не ти пречи, не ти прави впечатление, напротив – приемаш го и прелистваш следващата страница от „Строеж на молекулите” почти покорно, без дори само бегло желание да захвърлиш учебника, дори напротив – той започва да ти става интересен…

Често се чудя защо нещата се случват така и така, по начините, по които се случват, и никога не откривам нито отговор, нито причина, изпълнена съм с предположения, за които знам, че са грешни, защото просто няма как да са верни, понеже са плод на моите обърквации и неразбирания за нещата от живота. И как от нещо грешно може да се очаква да бъде право?

Само в неделя човек не се чувства самотен… защото тогава той сам не иска да бъде търсен. Иначе във всеки един час от останалите дни се моли да получи смс или някой да му се обади по телефона – просто ей така, за да се поразсее малко, да подиша, да се посмее, може би да си направи уговорка за кратка среща на по кафе (въпреки че отчаяно иска се затвори в някоя кръчма и да пие бира след бира).

От друга страна тази своеобразна изолираност от външния свят има и своите добри страни. Така например човек се научава да бъде целеустремен и да започне да се грижи малко повече за себе си заради самия себе си, а не заради другите.

Неделя е философски ден за размишления, преорганизиране на приоритетите и изобщо настройване на нагласата, която малко се е поразместила от постоянното ти делнично и хаотично (но целенасочено) движение насам-натам.

Честно казано понякога си мисля, че е по-добре изобщо да няма недели, защото те са твърде хубави, и съответно… твърде кратки.

Един безкраен низ от недели сигурно също би бил разочароващ… кое е по-малкото добро или по-голямото зло? Не зная. Всичко е еднакво силно, само че е различно по времетраене и така дългото щастие се разлива по координатната система дотолкова, че не може да се усети, а краткото нещастие се забива като игла в средата й и е толкова силно, че чак успява да скъса листа хартия, на който е нарисувана графиката.

Какво пък, нали после го хвърляме за рециклиране, както казах в предния пост, тъй че всичко – и хубавото и лошото – отива на едно място – в паметта, а от там или ние избираме кое и как да заличим, или времето го заличава само, докато в някоя тъмна и самотна вечер не съживим сами най-страшните си призрачни комплекси и комплексни призраци и просто не полудеем от собствените си мисли. Всичко е в главите ни… там са настройките на съзнанието ни, на поведението ни и най-вече на възприятията ни, според които определяме останалите неща – как, къде, какво, колко и защо.

Извод: с неделя или без, животът тече и въпрос на наша лична нагласа и избор е дали ще тече не обикновена вода, а разтопено злато.

До утре… в понеделник.

Колкото по-малко човек протестира срещу всичките трудности, които правят живота му мъчен, толкова по-лесно свиква с тях… и се научава да ги преодолява.

И щастието от вчера, смачкано сутринта, а после захвърлено на боклука, тоест в миналото,  в днешния ден е нищо повече от една рециклирана борба за по-щастливо и по-пълноценно ежедневие… но кой ти гледа толкова на дребно… по-важна е целта, смисълът на всичките минути, въпреки че времето отдавна не се измерва вече в минути, а в усилия, смисълът им е крайният резултат. Няколкото седмици клинична смърт неизменно ще доведат до месеци слънце и свобода…

Рециклирайте всичко хубаво, което сте притежавали, и го вложете в бъдещите хубави неща, които ще притежавате… за да бъдат те още по-прекрасни и фини, още по-изящни и смислени, и най-вече – още по-дълготрайни, истински и незабравими.

…или поне така би трябвало да бъде… нали?